Когато бях на 32-33 години загубих в рамките на една година няколко близки хора, включително баба ми, която много обичах, а по-малко от месец след това и баща ми. Въпреки че на възраст бях „голяма“, години след това осъзнах, че в психиката си съм била непораснало дете.
Как мислите, че реагирах на тези загуби, като имате предвид, че преди това винаги съм била „силна“, не съм показвала уязвимост и въобще „мога да се справя с всичко“? Не плаках на погребенията, стегнах се, бях опора на близките си, колкото ми позволиха. В очите на всички бях се справила много добре с тези загуби. Да, ама не…Това е било само на пръв поглед. Карах я така на мускули няколко години, но усещах, че нещо не е наред с мен. С всеки ден все повече и повече намаляваха нещата, с които исках да се занимавам, не ми се ходеше на работа, не ми се срещаше с приятели, почти нищо не ми се правеше. Да не говорим, че преди това бях изключително енергична и можех да свърша толкова задачи за един ден, колкото на другите им отнемат цяла седмица, а в един момент започнах да нямам енергия за нищо…до степен да не мога да измия чиниите и други подобни дребни неща…За изискващите повече енергия дейности, вече казах – те въобще ми се струваха като изкачване на високи планини. Въпреки това постоянно се самообвинявах, че не се справям, така, както преди. Опитвах се да се самомотивирам повтаряйки си колко съм силна и че мога да се справя с всичко, че това „мекотело“ не съм аз и подобни такива.
Докато един ден не прочетох някъде за петте етапи на скръбта и всичко ми просветна. Разбрах какво ми се случва, защо ми се случва така, как е добре да преживея състоянията, в които изпадах. За няколко години преминах през всичките етапи на скръбта и днес за щастие съм много добре. Отново съм жизнена и енергична, и имам желание за живот.
Тази информация, която искам да споделя с вас, буквално промени живота ми. Тя е описана от Елизабет Кюблер-Рос в нейните книги.
И така…
- Първият етап на скръбенето е „Отричането“. – Отричането по-скоро е символично, отколкото буквално. Този етап започва, със събитие, което ви изненадва. Не сте подготвени за него, както аз не бях при смъртта на баща ми. Това е етапът, в който много хора се капсулират, дори замръзват, защото шокът и емоцията са толкова силни за изживяване, че те не могат да се справят. Сякаш отлагат чувстването във времето, докато са способни да се освободят. Понякога това става дори част по част, а друг път в един момент, но със сигурност, етапът продължава, докато човек стане готов да се изправи, погледне и преживее дълбокото чувство на болката. Докато е готов да я понесе изцяло, да потъне в нея, което обаче често става чак в четвъртият етап от процеса.
- Вторият етап на скръбенето е „Гнева“. – Тогава започваме да се гневим дали на нас самите, на ситуацията или на човекът, който сме загубили. Обикновено през този етап няма много логика. Започваме обвинения към починалия, че не се е погрижил добре за себе си, че ни е изоставил или пък започваме да му се гневим, като изваждаме всички спомени, в които не е бил перфектен. Може да го насочим и към нас – защо не сме били подготвени за този момент, да вярваме, че сме можели да го предотвратим, че сме можели да спасим човека и т.н. Гняв може да има и към самата ситуация – как можа да се случи това, не трябваше да става така. Може гневът да е насочен и към трети лица – доктори, институции, да не говорим, когато е причинено директно от трето лице – при катастрофа, злополука или убийство. По-лесно е да се гневим, отколкото да преживеем загубата.
- Третият етап на скръбта е „Уговарянето“ – Когато се чувстваме уязвими и безпомощни, може да се опитаме да си върнем контрола над ситуацията, като започнем да даваме обещания на себе си, да се пазарим с Господ, да предъвкваме и премятаме ситуацията в главата си хиляди пъти и по какъв друг начин е можело се развие, какво е щяло да бъде различно, ако беше станало еди как си. Превъртаме и превъртаме миналите събития, докато неизбежно осъзнаем, че загубата е реална.
- Четвъртият етап на скръбта е „Депресията“. – Тогава осъзнали, че загубата ни е реална, не знаем какво да правим с болката от нея. Липсва ни любимият човек и не знаем как ще продължим без него. Искаме и ние да умрем. Може дори да започнем да мислим за самоубийство. Много често, когато стигнем този етап, се опитваме насилствено да излезем от него, като често това ни връща в някой от предишните етапи. Важното тук е да си позволим да останем в болката известно време. Да я приемем като гост, който е дошъл при нас, без значение дали искаме да остане или не. Да й дадем място и да осъзнаем загубата си, да изживеем болката си в цялата дълбочина. През този етап много приятели, ще се опитват да ви вадят от това състояние по всевъзможни начини, защото и те самите не знаят какво да правят. Важно е обаче да не им позволявате. Бъдете честни със себе си и с тях – „Имам нужда да преживея тази загуба, позволявам си да ме боли.“ Единствено, когато минете през това, ще може да продължите напред. Дайте си време, но не и прекалено много време. Обикновено, ако този етап продължи повече от година, вече се превръща в хроничен и не е здравословен. Затова колкото и парадоксално да ви звучи, определете си срок да скърбите в дълбочина. Останете сами, плачете, гледайте тъжни филми, говорете или мълчете, както ви идва отвътре. Просто останете известно време в това състояние. Знам, много е трудно, защото в нашето общество болката и депресията се отричат, опитваме се да ги избягваме. Заклеймени са като неща, които не бива да изживяваме и по всякакъв начин, трябва ги предотвратим. Това е една от най-големите заблуди. За да се справим с нещо, единственият път е през него. Знайте, че и това ще мине.
- Петият етап на скръбенето е „Приемането“. – Когато си позволите да изживеете болката, щастието идва отново, колкото и да не ви се вярвало преди това. Това не означава, че няма да тъгувате повече по починалият човек, а по-скоро ще бъдете благодарни за моментите, които сте изживяли заедно, без значение колко са били те. Ще го носите винаги в сърцето си и ще си спомняте за него с любов. Ще се върне желанието ви за живот. Отново ще си поставяте цели, ще имате мечти, ще се наслаждавате на песните на птиците, на слънцето, на близките си и на всичко, което имате. Ще се върне усмивката на лицето ви и сърцето ви ще започне да тупти отново в любовта.
Този процес на скърбене в статията е фокусиран, когато наш близък почине, но той е валиден и за всякакви други загуби – при раздяла с партньора, при освобождаване от работата, при раздяла с приятел, колега и т.н.
Колко дълго ще продължи процеса е много индивидуално. Така или иначе обикновено всички преминаваме през него без значение дали го правим осъзнато, или неосъзнато. За някои може да бъдат два-три месеца, за други да продължава с години. Всичко зависи колко осъзнато ще подходите към ситуацията и какво позволение ще си дадете да преживеете болката. Колкото по-бързо стане това, толкова по-бързо ще стигнете до щастието отново. На мен ми отне години, защото нямах тази информация навреме и се лутах сама в тъмното, но щом четете тази статия, при вас може да стане и много по-бързо.:)
И накрая ще напомня, че всъщност починалите ни близки не си отиват от нас завинаги. Те често са с нас, но вече на друго ниво и затова не ги виждаме, а един ден отново ще бъдем заедно в Духовният свят или в следващо наше прераждане. Не се губим. Това е просто още една илюзия в нашият илюзорен свят.
Регресията е метод, чрез който не само може да се срещнете отново още сега със своите починали близки, но и да разберете голямата картина и защо се е случила тази загуба за вас. Обикновено тези събития са планирани предварително и нашите души са се съгласили с тази опитност, колокото и да не ни се вярва това.
Ако имате нужда да си направите и вие регресия, за да разберете причините за ситуацията или пък просто искате да си поговорите с някой, който може да ви разбере, може да ми пишете тук:
Светлина и любов ви желая!
Евелина
п.п. Ако тази статия ви е била полезна, може да прочетете и тази: „Моят път с депресията“ .