Непоисканите съвети – „да“ или „не“

Непоискани съвети

 

Имам един колега, който много уважавам, но понякога провокирам. Той наскоро се възмущаваше от хората и терапевтите, които дават непоискани съвети. Това ме вдъхнови да напиша и аз своите разсъждания по темата.

Психологията учи да не се дават непоискани съвети. Като цяло терапевтите избягват да дават готови съвети, защото знаят, че човек така е устроен, че ако не мине сам през собственото си преживяване, трудно ще приеме, оцени и приложи дадено наготово знание. Всеки има своя път на осъзнаване и развитие и върви по него с неговото си темпо.

Все пак се замислих наистина ли е толкова лошо и неправилно да даваме непоискани съвети?

Ще споделя моите разсъждения и моя опит по тази тема. Мислила съм много по нея, тъй като си признавам, че често давам непоискани съвети и съм се сблъсквала с различни реакции от другата страна. Понякога съветите ми биват чути и провокират размисъл. Друг път въобще не се обръща внимание на казаното, а в трети случаи провокирам силна реакция изразявайки мнението си и давайки непоискан съвет в човека отсреща.

Задавала съм си въпроси като:

  • Имам ли право да ги давам непоискани съвети?
  • Не губя ли така отношенията си с хората?
  • Какво ми носи на мен самата даването на съвети?
  • Каква е скритата причина да го правя?
  • Има ли полза за човека отсреща моят съвет и въобще стига ли до него нещо? Има ли смисъл въобще?
  • От каква позиция ги давам – защото се мисля за по-знаеща и можеща и подценявам човека отсреща или от позиция на грижа?
  • Аз как реагирам, когато ми дават непоискани съвети?
  • Как се чувствам и в едната, и в другата ситуация?
  • Бих ли пропуснала нещо важно да науча за себе си, ако не чуя съветите и мнението на човека отсреща?
  • И т.н.

Давам си сметка, че непоисканите ми съвети понякога отдалечават хората от мен, въпреки че го правя често несъзнателно, но със сигурност от позиция на грижа. Аз самата рядко искам съвети от когото и да било, защото съм свикнала да се оправям сама. Дори, когато искам, не винаги другият има опита и знанията да ми даде адекватен такъв, но пък ми се е случвало и да си взимам много от непоискан съвет и открито изразено мнение на човек отсреща, който е виждал от дълго време нещо свързано с мой проблем, за който аз търсех усилено решение, но не можех го да намеря. Съветът му дойде по време на малък скандал, но пък аз го чух и след като се замислих върху него си дадох сметка, че има право. Това даде нова насока в живота ми. Може би затова самата аз не гледам толкова отрицателно на непоисканите съвети. Те просто са част от комуникацията между хората. Също могат да носят ползи, стига да се отворим да чуем.

Имаше период, в който се обвинявах, че давам непоискани съвети. Опитвах се да не го правя, ама то ми идва от вътре. 😊 И после разбрах от Хюмън Дизайн, че имам канала на провокатора, т.е. да провокирам е част от мен и аз няма как да я залича тази част, а не е и нужно. Непоисканите съвети често точно това правят – провокират.  Също така имам и канала за изразяване – каквото мисля, то излиза. Като добавим и посланието ми от една регресия, че моята мисия е да пробуждам хората, а част от това е провокацията, та малко ми е трудно, а и нездравословно за мен да не споделям някакви неща, които виждам в другия или да не изразя мнение за решение на проблемите му. Разбира се, опитвам се да зачитам чувствата на другия и в никакъв случай не бих искала „да стъпвам в душата му с обувките си“, но пък аз няма как да отговарям изцяло за чувствата на другите. Ако го правя, моето мнение е, че точно така ги правя малки. Порасналият човек носи сам отговорността за чувствата и емоциите си.

Вярно е, че и давайки на някой съвет хората изхождат от собствените си разбирания, знания и опит, а понякога те не са достатъчни за адекватен съвет, но пък и често отстрани ситуацията /проблема/ се вижда по-ясно, отколкото като си вътре в нея.

Мисля си, че когато дадения съвет наистина не би ни послужил или просто не сме готови за него, тогава просто няма  да имаме никаква реакция към непоискания съвет и ще си го пуснем покрай ушите. Обаче има ли реакция, най-вероятно са ни натиснали някой бутон и това е ясна индикация да помислим какъв. Дали са ни казали някаква истина, за която ние си затваряме ушите и не искаме да чуем или пък егото се опитва да се защити отхвърляйки помощта без значение  дали ще я изрази външно или ще остане вътре в него. Във всеки случай има нещо там за нас.

Наблюдавала съм и себе си как реагирам. Какво тече през мен, когато на мен ми дават непоискан съвет. Стигнах до извода, че имам ли реакция към някой непоискан съвет, всъщност там има нещо, което е важно да погледна вътре в мен. Това ме разширява. Разбира се има го и момента, в който отхвърлям категорично съвета, но се е случвало след време да разбера, че всъщност не е бил лош този съвет и би било хубаво да се бях вслушала. Често можеш да получиш добър съвет от човек, от който най-малко си очаквал и затова никога не би го питал умишлено за такъв. Та според мен не е нужно винаги да си блъскаме главите сами до някакво осъзнаване. Понякога може да се възползваме и от по-лесни начини, като помощта на другите, защото те могат да имат повече опит, знания и да виждат широката картина гледайки отстрани. Както се казва в една поговорка:  „ Да се учиш от грешките си е опит, но да се учиш от грешките на другите е мъдрост!“

Разбира се това не означава, че трябва да слушаме всеки съвет и да оставяме постоянно другите да ни казват какво да правим или не правим. Означава само, че е хубаво да останем отворени за всички канали, по които Вселената ни праща знаци, включително и под формата на непоискани съвети. Въпросът е ние можем ли да се отворим да чуем или ще останем затворени и ще настояваме решението да дойде по точно определен начин до нас. Това е като вица за корабокрушенеца, който се молил на Бог да го спаси. Бог му изпратил кораб, лодка и хеликоптер, но корабокрушенецът ги отпратил, като им казал, че Бог ще го спаси. Чакал, чакал и накрая умрял. Когато умрял и отишъл при Бог оплаквайки се, че Бог не е отговорил на молитвите му и не го е спасил, Бог му отговорил: „Изпратих ти кораб, лодка и хеликоптер, но ти ги отпрати. “

Изводите, които си направих за себе си са, че аз искам да дам това, което мога и когато усещам, че има какво да дам, без да настоявам за получаването му от другата страна. Другият ще прецени дали, какво и колко ще вземе от непоисканите ми съвети. Има и пълното право да откаже да ги чуе. Не бива да имам претенции за получаването им и прилагането им. Моята работа свършва до даването, а в обратната ситуация до желанието ми да чуя и помисля върху даденото ми. 😊

И искам да завърша с едно изречение, което казва една моя позната и аз много харесвам: „Истината първо ще ви вбеси, а после ще ви освободи.“

Евелина

 

Може да прочетете и другите статии свързани с личностното развитие тук:

 

п.п. Не претендирам статията да е изчерпателна или да обхваща всичко по темата. Просто нахвърлях някои разсъждения на бързо, които имам сега. Утре могата да са различни. Не знам. 🙂

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *